Занаяти

Първите свидетелства за появата на тъкачеството датират от новокаменната епоха. Това са глинени и каменни тежести за вертикален стан и глинени прешлени за вретено, открити при археологически разкопки в Средните Родопи. В продължение на векове основен поминък за населението в района е овцевъдството и свързаните с него занаяти. Във връзка с това най-добре се развива домашното тъкачество – изработването на тъкани за облекло и домашна употреба. Основите материали са вълна, коноп, лен и козина.
Преденето е ставало на ръка, на хурка и на рудан. След изпридането вълната се боядисва. В Родопите е широко застъпено боядисването на материалите с естествени багрила – листа, корени, стъбла, кори и плодове. Най-често използваните цветове са слънчевите.
Френският художник Матис посетил България и стигнал до Родопите. Когато се върнал, го попитали откъде в творбите му е този негов необикновен колорит. Той отговорил: …“От Родопите, там жените правят необикновени неща.“

Медникарският занаят има своите корени от най-древни времена и е свързан с наличието на медна руда в планината. С добив и обработка на метал се занимават още траките, но безспорен разцвет настъпва в епохата на българското Възраждане. До средата на XX в. медникарството трайно битува в ежедневието на родопчани. Като голям медникарски център се оформя гр. Устово. Занаятчиите снабдяват не само местното население, но откриват работилници в Ксанти, Драма и др. Богато орнаментирани са онези съдове, с които родопчанинът се представя в тържествени случаи: гощавки, сватби и др.

Майсторите-ковачи изработвали предмети, използвани в земеделието – рало, сърп, мотика, брадва; във всекидневния бит – принадлежности за огнище, ютии, свещници; пособия, използвани при различните занаяти и оръжие. Всяко по-голямо селище в миналото винаги е имало нужда от ковач-железар. Той пътувал по селата и градовете, като на някои места се застоявал с години. В Момчиловци, за да задържат ковач в селото, построили работилница с две отделения, като едното било за жилище.

Обработката на дърво има стари традиции в Смоленския край и се счита за присъщо мъжко умение. Всеки стопанин е правил най-необходимото за дома си от дърво. С време започва да предава на синовете от сръчностите, както и вярванията и познанията за растителния свят. От обработката на дърво за направа на различни дървени предмети или части от тях за дома и стопанството, на предмети за ежедневния и обредния бит, на части от интериора на къщата, преди стотина години и тук се развиват редица занаяти, разпространени и до днес в Смолян, в селищата по горното поречие на р. Арда – Арда, Могилица, Буката, Смилян, както и в Момчиловци и Славейно. Сериозен дял в местното производство е имало майсторството да „сториш“ каци, бурета, борилки, ведра и бъклици, които и до днес се правят и търсят.

Допълва чисто женските умения от нишката да се направи нещо едновременно полезно и прекрасно. Жените и момите от Смолян и съседните селища са умеели да плетат на 1, 2 и 5 куки и майсторски да съчетават цветовете при създаването на сложни композиционни решения от „дървета“, „китки“, „ръчички“, „въргулки“ по чорапи и ръкавици.

Този занаят първоначално е част от умението на майстора на дрехи от аба да украси с бродерия части от костюма и да подсили украсата с няколко реда гайтани в прави черти, плетенички и завъртулки. Към такъв костюм – мъжки, женски или детски, през ХIХ век започнали да носят подходящи терлици. Постепенно работата по скрояване, съшиване, украсяване с конци и с гайтан на терлицита става женско занимание. В различните селища на Смолянско се налаган по няколко изкустни майсторки – шарачки. До преди 60 години терлиците са задължителна част от невестинския чеиз и от даровете по сватбите. Днес терлиците са един от сувенирите, които хората отнасят като спомен от Родопите.

Да се направи гайда с всичките й близо 20 части – от мяха до дребната дървестна пластинка в ручилото, която прави специфичния плътен тембър на родопската „каба-гайда“, е майсторство. Чантата за гайдата също иска изкусни ръце. Ма нея се приготвят костени плочки, върху които са пирографирани розети, геометрични фигури и древни сакрални знаци. Върху кожени плочки от маниста са извезани сложни многоцветни фигури, отново главни розети, но се срещат и растителни зооморфни и антропоморфни изображения. Дълги красиви ресни от кожени връвчици, с нанизани на тях едри сини синци, довършват пищната украса на родопската чанта за гайди.

Направата на накити от сребро започва да се развива добре в Смолянския край от средата на XIX в. Оформят се два главни центъра – Устово и Райково, от където тръгва майсторлъкът и на фамилиите, упражняващи занаята в Момчиловци, Соколовци, Петково. Главното им производство били типичните за това време годенишки и невестински накити – пафти, прочелници, подбрадници, косичници, накити за шапки, пръстени, обици, гривни, колани, манокеро с кръст за християнки, калеми, прерамници и др. Преди 100-150 години майсторите задоволявали нуждите и на млади мъже с вкус към изтънченост – за тях приготвяли специални верижки за джобни часовници, наричани „кюстеци“. Характерно за местната школа е употребата на различни по плетка синджири или множество „трепушки“, украсени със старинни мотиви.